Прието е, когато един писател дебютира, всички критики да се посмекчени, защото това е първата работа на човека и трябва да се държим малко цивилизовано в началото, за да не го накараме да вдигне крака на умряло и никога повече да не докосне перото. Ето защо тази критическа дисекция ще бъде насочена по-скоро (и заслужено) към редактора и издателството, отколкото към самата Тати.
Преди да премина към текста, нека отбележа един съществен факт – романът е спечелил конкурс в края на март и е издаден в края на май. Това са 2 месеца, нали? Върху дебютен роман се работи поне една година. Повтарям – една година. Година! Това не е като да се почешеш, когато те досърби, или да идеш да се изтропкаш, когато започне да те боцка отзад. Това е роман. Остава в историята. Милиони дървета ежегодно се изсичат, за да го има този роман в книжарниците. Което ме навежда на мисълта – защо романът го няма в електронен вариант?
Господа и госпожи редактори! Вземете се насериозно! Може да е 21 век, но единствените романи, които се издават толкова бързо, са в Wattpad, а от там наскоро изцвъркаха помията After, така че… Аха… Схванахте мисълта ми, нали?
Ето го и откъсът:
Когато видях училището за първи път, се захласнах.
(Надявам се, че това не е първото изречение на романа)
Светлината влиза през големи прозорци, колегите присвиват очите си като смърфове. Обърнете се и ще видите растения, стигат до тавана като в някой оазис. Коридорите бяха ремонтирани през лятото, мебелите – нови. Шареният килим на входа те кара да чувстваш, че си сред свои. По стените окачени портрети и абстрактни рисунки, едната с малки точки, които са в пространството, на друга имаше отпечатъци от ръце. Не ги разбирах, но изкуството е мистерия.
(Ъъъ… Гледам, че Тати е завършила руска и българска филология. Тати? Ти… Ще избереш ли в кое лице да разказваш? Започваш с Аз-форма, много глупава идея, макар съвременните романи да бъкат от нея. Аз-формата е известна още като автобиографична и дори изтъкнатите писатели се затрудняват с нея. После започваш с Ти-форма „обърнете се“. Това е формата на писмото, т.е. епистоларната форма. Мъртъв жанр, но много известен от познай кой роман! „Опасни връзки“. Пълна скука, според мен, но всички филмови версии си ги бива. „По стените окачени…“ и „не ги разбирах“. Това… не са ли две различни времена? Използваш сегашно време и минало свършено? „По стените бяха окачени…“ – не съм редактор, но звучи като нещо, което има смисъл и е съгласувано с останалата част от текста.
Това със сигурност звучи като заяждане, но ако читателят се замисли, първо – такава е книжовната норма, и второ – съгласуването прави четенето по-гладко. Обръщаш повече внимание на текста и не редактираш непрестанно в ума си тези пропуски)
Предния ден бях на интервю в друга гимназия. Тя ме посрещна с ронеща се мазилка и коридори, по които, струва ми се, минаваха не ученици, а тъмничари. В сравнение с нея нашето училище беше Версай.
(Този абзац ми харесва. Не, сравненията не ми харесват, харесва ми опитът да направиш нещо.)
Всеки ден се запознавах с нов индивид, който допълваше представите ми за разнообразните човешки изкривявания. В училище имаше 180 колеги, повечето емоционални дами във втора, трета младост. Разбирахме се.
(Мисля, че след това откровение, Тати, вече няма да се разбираш с колежките си. А и… как така се срещаш с „нов индивид“. Хората чакат на опашка да се запознаят с теб един по един? „Разнообразни човешки изкривявания“ – искаш да кажеш, че всички учители са луди? Аз мисля, че всеки е луд, но обикновените хора считат това за обидно. 180 колеги, повечето емоционални? И двете твърдения ми се струват неправдоподобни. Особено второто. Какво лошо има в това да си емоционален? Не говорим за „крещи до посиняване“. Ако един учител си преподава урока емоционално, демек – с плам и желание, пиши ме!)
Верижната катастрофа в моя живот обаче започна още първите седмици.
(Ок, ок – клиф хангър – нещо предстои да се случи и ние наостряме уши)
Отивах към работата, от вратата ме посрещна Лепката. Момиче, привързано към мен. По-точно по мечтата за мен. Беше 75 килограма, висока 1.60. Къдрава червена коса стигаше до раменете й. Имаше криви зъби, но бяха бели.
(Изключително, изключително слабо описание. Не е нужно да уточняваш, че Лепката е прякор за „момиче, привързано към мен“. Използвай само едното. Този абзац и долният изглеждат като излезли от криминално досие – виждам, че и на корицата на книгата пише „съвременен трилър“, но това не е оправдание. Това НЕ е начин да се пише трилър).
Беше тичала и капки пот се стичаха по пълните й почервенели бузи.
– Ники, разбра ли какво е станало? Сигурно си разбрал. Ужасно, нали?
(Боже, забравих, че това е мъж. Сега разбрах какво значи „по мечтата за мен“. О, не – това прави горният абзац още по-слаб. Искаш ли да го оправя за теб? )
– Започна да бърка в чантата си и да рови нещо. – Дълго тичах, имаш ли вода? Страхотно начало на годината, няма що! – Извади повечето вещи от черната чанта, която не беше сменяла от 5 години, започна да ме гледа право в очите, стана ми неудобно. (Откъде Ники знае, че не е сменяла чантата си от 5 години? Да не е метромен? И от кога това е обидно? Значи, той ще приеме да бъде ухажван само от фльорци с маркови парцали? И защо му става неудобно, когато тя го гледа в очите? Срамежлив ли е или тя е толкова грозна? Аз лично съм навит на всяка, която ми е навита. Поне ще опитам, няма да ми хареса, но няма и да откажа)
– Нямам вода, какво става? (Това да не е покана за индиректна целувка? Знам, че не е, но щеше да е яко, ако в този трагичен момент тя си мислеше за нещо… по така с Ники Кънчев)
– Камелия… сещаш ли се? Ками.
– Ками от 10б клас ли?
– Не, какъв 10б? Ками по история.
– А, тази Ками. Да, какво за нея?
– Самоубила се вчера – Капките пот продължиха да се стичат по бузата й, дишаше и издишаше въздуха като локомотив, който се бори да изпусне парата. Миришеше на пот. Погледът й стреляше очите ми, няколко секунди не се отместваше. Аз извадих телефона си и започнах да пиша нещо в бележките, без смисъл.
(Ужасна сцена, ужасна! Защо? Това трябва да е драматично и да задвижи сюжета нанякъде, но вниманието на читателя е разсеяно от новите опити на Тати за сравнения. „Потта се стича, тя диша тежко и мирише на пот.“ „Погледът ѝ стреляше очите ми…“ Стреляше? Очите ми? Взираше се? Не разбирам реакцията на Ники. Вярно, че при тежка новина хората започват да се държат като мухи без глави, но това е главният герой. От изречението на Лепката долу пък динамиката на ситуацията съвсем бива „удавена“. Тя казва „Камелия се самоуби.“ И веднага след това търси вода. Явно тази учителка не е от „емоционалните“ индивиди, с които Ники се среща всеки ден, аха)
– Ники, отивам да си купя вода, че имам часове, а нямам глас, топло ми е. До после.
Тя изприпка, спъна се в шарения килим. Не й беше за пръв път, почти винаги се спъваше из различни места в училището. (На кой му пука? Сериозно! Самоубийство, последвано от думи като „изприпка“. Има определени думи, които не можеш да ползваш в трилър, като „коремче“, „сърчице“, „детенце“ – всички такива умалителни, деминутивни форми)
Мъртва. С тази жена си бяхме разменили само няколко думи. Усетих само миризмата… миризмата на смърт. (А аз мислех, че ти мирише на пот… А! Лепката е убийцата? Ники, разреших ти случая, душицо, а ти отивай да опознаваш тия многобройни индивиди, че работа те чака, де!)
Нямам бегла идея каква е останалата част от романа, но смятам, че този сюжет се е открил сред останалите в конкурса, защото е свързан директно с училището, а това винаги привлича внимание. Съжалявам, но на мен това ми се струва като маркетингова стратегия. Обявяваш конкурс, гледаш коя тема отговаря на най-търсените по новините – и воала!
Грешката не е в романа или в писателя, а в хората там, на задния ред, които смятат, че могат да диктуват на читателите кое е подходящо за тях и какво ще им се хареса. Хората не са прасета, а литературата не е корито с помия, че да очаквате от тях да кльопат онова, което им „сервирате“.
Изключително съм разочарован от този конкурс. От този роман можеше да стане истински трилър, ако бяхте вложили малко душа в него. Един млад писател няма как да знае къде му е грешката – затова е редакторът. Също както актьорите не знаят какво да правят без режисьора, а музикантите – без диригента! Ако си некадърен мениджър, и най-кадърният ти служител не може да те спаси.
Цялата статия тук: https://writereadbelieve.home.blog/2019/06/24/%d1%87%d1%83%d0%b9-%d1%89%d1%83%d1%80%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%8a%d1%81/
