На Добри Божилов попаднах, докато търсех класацията за водещата с най-дългите крака, просто за да разбера дали някой опосум се занимава с такива неща. Та Добри не вярва в мечтите, но има мечта един ден да заеме мястото на Здравка Евтимова и да помага на други писатели. Как ще стане последното, не е ясно, след като на него първо някой трябва да помогне. Добри е айти специалист, създател на пирамида, наречена Левкойн – нашенска версия на Биткойн (най-голямата хазартна игра досега).

Нататък интервюто става по-нажежено. Според Добри, българите имат комплекси, изпитват срам и бягат от страната си (но само интелигенцията). А той вероятно е останал, за да ни го каже лично. Това, което ме шокира най-силно обаче, беше фактът, че той е написал романа си за три месеца. Вярно, Лексикон дадоха само толкова време, но… Казвал съм го преди, ще го кажа пак – три месеца не стигат за един роман (камо ли исторически). Никой ли не е чел Яна Язова? В канона е останала само като поетеса, но в сърцето ми е брилянтен белетрист. Ако искате пример за най-патриотичния, пълния и въздействащия исторически роман, това е трилогията Балкани. А знаете ли колко време ѝ е отнело да събере информацията? Един човешки живот.

Но, както казва Добри, важно е печеленето на пари. Четенето (между другото) няма да ти навреди, приятел. Животът не ти е стълба, че да се катериш стъпало по стъпало и да си гледаш само в краката. Стойностните книги не се пишат за три месеца, позовавайки се единствено на общата си култура (защото не вярвам за времето на конкурса да си изчел кой знае колкото исторически документи). „Записките“ са написани за 40 дни. И какво от това? Стоянов е бил единственият жив апостол от четиримата апостоли, организирали въстанието в Пловдивски окръг. Въпреки че е бил свидетел на някои от тези събития, на него са му били необходими години, за да събере записките.

Както и да е. Не бива да сравнявам прохождащите писатели с утвърдените имена. Затова просто ще направя моя анатомичен разрез. Скалпел, моля!

Задругата

„Прочетох романа на един дъх, а после-още веднъж“
Здравка Евтимова-писател (а.к.а. жената, която Антов, гл. редактор на Лексикон, открадна от Божана Апостолова)

1388

В тези трудни времена, след чумата и постоянните войни, хората вече не плачеха. Бяха свикнали със злото и живееха с него. Но днес лицето на царя беше мокро. (сигурно е отишъл са се изкъпе, защото когато човек плаче, не може да си измокри и челото и носа. Чакай, чакай – след като „хората“ не плачат, това значи ли, че царят не е човек?)
– Това е краят – каза Шишман на съпругата си. – С Иван Асен идва и краят на България, краят на всички ни… (Апокалипсиса? Къде е свети Петър, когато ти трябва!)
– Винаги има надежда, вярвай в Бог, брат ти вярваше…
– Вярвам, откакто съм роден. Направихме чудеса в неговото име. Шепа народ, разсипан от епидемии и алчни феодали, успя да удържи османците толкова дълго. Но всичко свърши… (ако не бяхте взимали османците за наемници, нямаше да я докарате до тук)
– Все още има надежда. Сърбите победиха веднъж. Василевсът е още в Константинопол… (тези недоизказани изречения са като цитати от исторически извори, които не са дочетени. Ако тези точки са апосиопеза, то вероятно царят е примадона на някоя голяма театрална сцена. Ако ли не, то вероятно двамата с царицата ще издъхнат преди края на този диалог от задух)
– Няма надежда. Който държи Средец, той държи целия полуостров. Константинопол е един обсаден град. Няма кой да го спаси. Единствената възможност бе да удържим Средец. Да го удържим сега, да го удържим утре, да го удържим още 20–30 години. Да го удържим, докато стане някакво чудо, докато дойде нова сила в народа ни, да се събере войска и да прогони поганците. Който държи Средец, държи всичко. Османците го държат. Сега всички сме обречени. И ние, и сърбите, и гърците, и василевсът… („държа“ всички да „държат“ колко много се „държи“ в това „държане“)
– Поискай помощ, съберете се с брат ти и с Лазар. Върнете града…
– Всички заедно не можем надви османците, силни са. А какво остава да им отнемем такъв град? Те едва го отнеха от нас – слабите. Ние как ще им го вземем? (не мисля, че един себеуважаващ се монарх би се признал за слаба страна)
– Поганец ли ще ставаш? Плачещите царе накрая стават поганци и паши на султана.
– Платих скъп кръвен данък на султана. Колко царски синове и дъщери му дадохме да воюват за него и да му раждат деца. Унизихме се. Но аз поганец няма да стана.
– Тогава не плачи. Предстои ти да загинеш геройски. Героите не плачат. (всички плачат. Освен хората :D)
– Няма да загина геройски, любима моя. Все още имам
какво да направя. Имам и време, преди поганците да покорят България. И това нещо е по-важно от всичко друго, след като загубихме Средец.
– Сигурна съм, че си роден, за да постигнеш велика победа в живота си, Шишмане… Винаги съм го вярвала… – каза просълзена царицата. (нали допреди малко го погребваше?)
– И аз ще я постигна. Просто за тази победа никой никога няма да разбере – отвърна царят и избърса последните сълзи в живота си. (Не е победа, ако не насолиш главата на победения. В този диалог нямаше капка смисъл. Както и в причината да го чета)

1. „Евреинът“ Велко

Езра скочи от коня. Добичето беше преуморено от бързане, но тържеството при везира беше по-важно. (Какво означава „тържество при везира“?) Подаде повода на коняря заедно с една пара. Оставаха броени часове, а трябваше да се приведе в приличен вид след дългата езда. Имаше и още една среща междувременно. Забърза се нагоре по стълбите в гостилницата. Пролетта в Константинопол вече беше настъпила. Онова прекрасно време в мекия климат край Проливите, в което нито студът те кара да трепериш, нито жегата изпълва въздуха с непоносима влажност. (Вероятно само бебетата, родени през август, още не знаят какво е пролет. Читателите не са малоумници) Двама турци седяха на масата и спореха.
– Султанът пак се продаде на неверниците… – каза единият, очевидно без особено да се страхува от шпиони в самата столица на империята. (очевидно! – човек, на който му се мре. За толкова набожен народ, надали ще се намери някой публично да унижава собствения си султан. Този или има личностно разстройство, или авторът смята, че по времето на Шишман хората са били като българите в 21 век, обсъждащи своите политици. Даже в една съвременна Турция те опандизват за по-малко от нищо и хората там са напълно ок с това)
– Е, ти пък сега, едно име. Не се е продал. Не му е дошло времето още явно – отговори другият. (да, и на тоя явно му се мре)
– Три века градът е наш и още носи християнско име. Срам и позор за Пророка – упорстваше първият. – Султанът никога няма да се освободи, докато взима заеми от неверниците.
– Вярвай в Падишаха, той има най-голямата империя на света. Сигурно знае какво прави…
Турците обсъждаха вечния вече въпрос („вечния-вече-въпрос“ – „В“ като Върни ми парите!), кога ще се смени наименованието на столицата. То още беше византийско, на името на основателя на града – римлянин и християнин. Турците си го наричаха Истанбул, а балканските християни – Цариград. (а останалите християни как са го наричали? Истанград? Царибул? Тегля карта Помощ от публиката!) Но официално нито един от султаните от XV век насам не беше го преименувал. А империята бе минала зенита на мощта си и с всяко следващо поколение ставаше по-слаба. Тоест вероятността името да се смени – по-малка. (Защо името е толкова важно, че още говорим за него?) Езра беше наясно, че така наречените „неверници“ името слабо ги интересува. Западна Европа бе общество от търговци и манифактуристи. Вълнуваха се основно от богатствата на Османската империя и от търговските пътища. Името на столицата изобщо не беше въпрос, над който се замислят. Турците бяха прави, че султанът е затънал в дългове и това го прави зависим. Но никой никога не му бе поставял условие за името на Константинопол, нито пък някой би обърнал внимание, ако го промени. (До тук още говорим за това име) Истинските условия бяха за пристанищата, за тържищата, за концесиите. И разбира се – най-важният въпрос – за оръдията, пушките и мунициите, които Падишахът щедро купуваше, за да воюва с руския цар. Така онова, което интересуваше хората, на които дължеше пари, беше да купи въоръжението от тях, а не от съперниците им. (Последното изречение е толкова заплетено, че не става ясно султанът на кого дължи пари и кои са тези съперници? Какво общо има това с името? Защо името на града постоянно се поставя под въпрос? Ако попитам още веднъж за името на града, ще стана ли толкова досаден, колкото този безкраен абзац?)
Стаята беше добре подредена. (В смисъл? Кюшенца, възглавнички, софричка, тавичка със сочни баклавички, чайче, наргиленце, пищови и сабя, висящи на стената, шарени чергички? Какво има в проклетата стая, че да е подредена?) Ваната – пълна и затоплена. Езра бързо свали дрехите си и се потопи в рая. (Не видях някъде в стаята да е имало кадъни, ама добре) Час по-късно, в нови одежди, обръснат и освежен, евреинът се отправи към Златния рог. Кварталът на немюсюлманите, където кипеше основната част от търговията в града и носеше най-големите приходи на хазната. Домът, в който го чакаха, беше от по-първа ръка, но не от най-богатите. (по-първа означава нулева. Няма по-висока степен за нещо, което стои на първо място, а след това, в също изречение, е омаловажено – „тая къща изглеждаше като S–класа, но отвътре беше средна класа“) Задругата беше преценила, че това е най-доброто прикритие. (Само най-доброто за главните герои на романа! Да не сме в Освобождението, че да се крием в избата на баба Тонка, я!) Бедна и невзрачна къща привличаше точно толкова шпионите, колкото и твърде богата. (Не мога да се съглася с това. Виж, целуваща се на пътя двойка – това е клише, което ще приема) Агентите знаеха, че дом „средна ръка“ е предпочитано прикритие за всякакви тайни дела. (Още ли говорим за тази къща?) Отвори му слугинята – надлежно забулена българка. (надлежно? Надлежен е синоним на съответен и респективен. Тя беше облечена съответно. Или – тя беше облечена респективно? Как?) Въведе го през познатия коридор, после в дневната, после през една дупка в пода – в подземието. Там го чакаха другите трима братя. (и златната ябълка)
– От Пловдив до тук толкова бързо! Чудехме се дали ще успееш, Велко. Уморил си кончето… – каза хаджи Петко, собственикът на къщата. (мисля, че тогава са го наричали „стопанин на къщата“)
– Умори се наистина. Но така можем да уредим работата с Мехмед паша още днес. Няма да се налага да ходя на султанския прием другата седмица. (не знам какво е султански прием, но се сещам за Анна и кралят)
– Да, спести ни пари. Секретарят поиска петдесет златни, за да ти уреди покана – включи се дядо Неофит от Бачково.
– Петдесет лири? За толкова ще си купим няколко нови коня… – възкликна Езра.
– Излиза, че да преумориш кон е по-изгодно – забеляза пресметливо хаджията.
Езра седна на скромния миндер. Настана кратко мълчание, след което Петко отново проговори:
– Нямахме време да се видим с Игумена. Изчезнал е някъде, сигурно не е и в България… – в разговорите помежду си членовете на Задругата използваха истинското име на страната си. (Защо? Има фалшиво име ли? Рая-ландия? Северозападна турска житница? Мястото, откъдето Аллах взима девствениците за мюсюлманския рай?)
– Значи ще решаваме сами – каза Езра.
– Ние мислим да поискаме Кресна – намеси се хаджията, очевидно говорещ от името на останалите трима. – Но ти си евреинът, ти познаваш по-добре длъжника си.
– Кресна е предпазливият вариант. Почти сигурно ще ни я даде. Хасково е по-добре, че е близо до Узунджово. Но може да ни помисли за алчни.
– Кресна ще донесе поне тройно по-малко пари от Хасково – каза Неофит.
– Ще ни трябват две години да покрием харчовете и едва след това ще спечелим – съгласи се Езра. – Но пък така има възможност в бъдеще пак да му дадем заем. Като му е евтино да го изплаща, ще вземе от нас.
– Значи и ти си съгласен с нас – рече Неофит.
– Мисля, че не трябва да се изсилваме. Хасково – може би друг път.
– Това ще е решението – заключи хаджията. – Ще поискаш Кресна. Да прекараш приятно и да не сваляш много фереджета на везирските ханъми…
– Какви ханъми, те половината са българки и сръбкини – подсмихна се Езра.
Четвъртият в стаята така и не каза нищо. Запази мълчание до самия край на срещата. (Две изречения казват едно и също нещо) Езра кимна и излезе. Знаеше, че баща му, истинският му баща, а не евреинът Йосиф Амар, чието минало бяха присвоили, не обичаше да говори много. Езра Амар – „синът“ на Йосиф, богат еврейски търговец и лихвар, всъщност беше Велко, син на Иван от едно село край Пловдив. А Иван почти не говореше, предимно действаше… (последните няколко изречения са такава жестока ретроспекция, че можеше да минем само с – четвъртият беше родният му баща – просто, ясно, не получаваш филологически шок, когато го четеш)

Крайна присъда:

Не бих чел романа, ако ще и да ми го дадат безплатно. Когато издателството публикува откъс, би трябвало той да е интригуващ и да накара читателя да поиска да разбере какво се случва по-нататък. В началото имахме една цивреща историческа фигура, последвана от фикционални герои, Задругата, които искат да „купят“ град, т.е. да го получат вместо лихва за дълговете на султана. Значи ли това, че ще спасим България като купуваме град по град, село по село, докато султанът воюва с руския цар? Може би сюжетът ще тръгне в друга посока, но в началото няма абсолютно нищо, което да грабне читателския интерес. Не говоря за експлозии и специални ефекти. За да не обяснявам надълго и нашироко важността на началните страници, ето моят вариант на този откъс:

Нито чумата, която отне живота на децата им, нито войните, които изгориха мъжете им, успяха да разплачат живите. Те достойно понасяха теглото си, следвайки примера на своя цар. Днес обаче лицето на Шишман се беше изменило – устата му се беше изкривила от обзелите го чувства и недоизказани тревоги; веждите му бяха надвиснали страшно над очите и скриваха неговата мъка, ала две пресни следи от сълзи прекосяваха лицето му и не можаха да останат скрити от взора на неговата съпруга.

– Това е краят – въздъхна тежко Шишман, виждайки че е безсмислено да крие очевидното. – Иван Асен е краят за нас и за тази държава.

– Надежда винаги има. Вярвай.

– Това правя, откакто се помня. Именно тази вяра помогна на изтерзания ни народ да възпре многочислената турска войска и да удържи победата досега.

– Ами сърбите? Техният василевс е в Константинопол.

– Градът е обречен. В Средец трябва да търсим спасение. Но османците и него взеха. А ти знаеш – който държи Средец, в ръцете му е целия Балкански полуостров. Ето защо всичко вече е свършило.

– Върни града! Събери хората, които са ти останали, и ги поведи заедно с брат ти. Още не е късно.

– Невъзможно! Нашата войска удържа града толкова време. Какво мислиш, че ще направят десет техни войски? Обречени сме, обречени.

– А по-добре ли е да станеш поганец на султана и да му правиш метани?

– По-скоро ще умра!

– Тогава се приготви да умреш като герой.

– Преди това обаче остана ми една последна битка, в която да вляза – царят се изправи гордо и избърса насъбралите се в очите му сълзи. Той знаеше, че са му последните.

Аз съм до тук.

Ако авторът иска да сподели с мен (както обикновено прави в секцията за коментари) колко греша и как не съм в неговата таргет група, но все пак мнението ми е от значение, нека се чувства свободен да се свърже с мен. И то преди да започне да пише останалите си романи от тази поредица. Аз ще му пратя копие на тази статия. (блинк-блинк)

Това е характерна черта за начинаещите писатели – арогантност и мащабност: арогантен, че си достатъчно добър, за да не получаваш критика, и мащабен в творческите си планове. Да правиш продължение на роман, който няма добри отзиви е лоша идея. Авторът казва, че получил отлични отзиви от известни личности и журналисти. Разбира се! Никой няма да каже нещо лошо за книга, която промотира. Къде сте чули водещият да каже „Да, но имаше там една глава, която е пълна в фактологически грешки.“ или „Не можах да почувствам емоционална връзка с нито един от героите, защото не сте имали време да им дадете личност и присъствие, тъй като са толкова много.“

„Гадни копилета“ е отличен пример за филм с много персонажи, в който всички са главни герои. На тях е отделено малко време, но ние сме съпричастни към съдбата на всеки. Защо ли?

https://writereadbelieve.home.blog/2019/08/28/%d0%b7%d0%b0%d0%b4%d1%80%d1%83%d0%b3%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%bd-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%8a%d1%81/