Кое се е появило първо – кокошката или яйцето? В този случай отговорът е лесен – критикът се е появил след писателя. Логично, нали? Интересното е, че в античната литература критиците са се появили почти едновременно с писателите, но нито едните, нито другите са били онова, което са днес.
Писателите са били предимно поети и, вярвате или не, Омир е бил най-големият трън в очите на тогавашните критици. Как? Омир – същият онзи, който пренаписван толкова много пъти в толкова много произведения? Същият Омир, заради когото видяхме голия задник на Брад Пит в „Троя“?
Да, този Омир. Проблемът е, че тогавашните критици пет пари не са давали за фигури, тропи и литературни похвати, а чисто и просто са се вълнували от морала и философските проблеми, т.е. с какво Омир е допринесъл за обществото. Представянето на боговете във войната също е предизвикало много полемики и, само за да покажа контраста, ще се прехвърля към българските критици.
Българските критици се появяват много по-късно. Ама наистина много късно. По мои груби изчисления, те творят не повече от два века. Причината е, че българското средновековие не е като европейското. Виждате ли – всяка държава преминава горе-долу през еднакви етапи на развитие. Някои държави по-бързо, други – по-бавно. България е имала късмет – Византия ѝ е повлияла много добре в културно отношение и ние сме усвоили много от нея. Имало е и доста голям избор откъм литература, но тя не се е превеждала, защото простите селяни не са се интересували от философия, а богаташите са били достатъчно образовани, за да четат книгите в оригинал, т.е. на гръцки.
Ами Златният век? Да, имало е подем в културата. В църковните требници. По онова време литературата се е преписвала и превеждала от монаси, които са се интересували единствено от трудове, създадени да се четат в църквата пред много хора. Всичко, което се е пишело извън този канон, се е смятало за „ерес“ и грях. С други думи – нямало е почва за лично творчество, защото просто не се е търсело. Дори големи автори като Бозвели са се съмнявали в уменията си и са проявявали адски досадна скромност като са омаловажавали творчеството си и са се ограничавали само с кратки бележки и коментари към оригиналните текстове. Никой не се е осмелявал да оспорва или да осмисля написаното. То буквално е било като закон божи.
Не страдайте твърде силно за тези хорица. Те са си били много добре и адски щастливи за времето си.
После идва богомилството. Да, това звучи като литературна революция. Ето ти някой, който се е усъмнил в каноничните текстове и е решил да отвори очите на хората. Ами… това наистина щеше да е революция, ако богомилството не беше излязло изпод перото на селски свещеници, които слабо или никак не са разбирали библията. Мисля, че Сун Дзъ беше казал, че трябва да познаваш врага си, за да му потопиш флотата и да му вземеш делвите със зехтин (дано паметта не ме лъже!). Както и да е, богомилството си е било обречено още в самото начало и с малко помощ от цар Петър I, който е разрешил свободното изповядване на богомилството, то скоро е отшумяло и хората, посрамени, са се върнали в домовете и църквите си. Не съм срещал по-гениален ход през живота си. Дай на детето онова, за което врънка, и то ще престане да го иска. Чудя се само кой от двамата, Борис или Роман, му е дал идеята за това.
Ще прескочим няколко века и ще минем направо на „турското присъствие“ – термин, който може да се използва само при отсъствие на съвест, патриотизъм, здрав разум и каквото и да е чувство за самосъхранение.
Бавното зараждане на Освободителното движение води със себе си и Възрожденската литература. Това може вече да се смята за Средновековна литература – времето, в което се обръщаме към античността и черпим вдъхновение от царете на миналото и големите битки. И литературата. Която е била… несъществуваща. Ако не броим требниците и житията на светците.
Не че казвам, че църковната литература е загуба на време. Именно заради този въпрос и нарастващото негодувание към гръцката църква българите са направили всичко възможно да се отделят. Просто казвам, че нямаше да е зле, ако имахме по един „Декамерон“, „Хамлет“ или „Евгений Онегин“, че и ние да пъчим гърди в Европейската литература, ама нейсе и това „присъствие“ развали цялата работа.
Първият истински критик, който се появява на хоризонта, е д-р Кръстев. Не че останалите писатели не са си подливали вода или подлагали динени кори, но Кръстев е авторитет и половина, както и един от малкото, които са се противопоставили на Вазов. Всяко хлапе в този случай би застанало на страната на Вазов и би го защитило, но Кръстев всъщност е бил реалист и е виждал, че Вазовото време, това на Освободителното движение, вече е мъртво и, хората, за които говори – също. Време е Вазов да отстъпи мястото си на следващото поколение с нови идеи и нови нужди… Да, затова и скандалът им е продължил 10 години.
Накрая обаче двамата са се сдобрили. Точно както приляга на двама възрастни хора. Не са постъпили като някои други 100 години по-късно – да ходят на градския площад и да крещят, че на единия носът му бил крив, а на другият – задникът. Не са си измисляли интриги в кафенетата и, слава Богу!, не са имали Фейсбук да нижат там горчивите си бисери. Просто има разговори, които не бива да виждат бял ден.
Та, както споменах, д-р Кръстев е първият истински критик изобщо. И под „истински“ разбирайте, той сам е казал, че критикът не бива да влага лични чувства и трябва да действа не в своя полза, а в полза на народа – обратното на онова, което са правили псевдокритиците преди него и точно това, което правят неговите съвременници. Д-р Кръстев е определен като „естетически диктатор“ и от това доста приятно ми настръхва козината. Кръстев е имал ужасно много прякори, бил е толкова мразен, колкото и кадърен. Освен че е боцкал с перото си самочувствието на големите писатели и е поставял под въпрос морала им, той е помагал на сърбите по време на войната, като им е носел храна и книги, борил се е с Фердинанд и е бил първият, който е хвърлил камък срещу бившия си идол – Вазов. Да, както казва Жечев, най-люто мразим онези, от които сме очаквали най-много. Дори първият труд на д-р Кръстев е за Вазов. Представям си колко го е жегнало в сърцето, когато бащата на българската литература е направил точно онова, срещу което е пишел.
Както и да е, след смъртта на Кръстев идва и бавната и мъчителна смърт на критиците. За всичко е виновно политическото положение в България, което хем вижда заплаха в критическата литература, хем доста удобен трамплин за прокламации. Ето защо правителството дава твърде голяма свобода и привилегии на едни, докато на други им натиква чорап в хлороформ в устата и ги бута в бездната на забвението – в превод, в българската литература се установява определен канон (подобно на требниците в началото на българската държава), който продължава и до днес да се преповтаря, подобно на корана. Предъвкват се едни и същи факти; произведенията се разглеждат по един и същи начин; „откриват“ се едни и същи неща, като че вече никой вече не чете, дори критиците. Нали помните вица за зайчето, дето яло портокала си за четвърти път? Е,… не искате да знаете колко пъти критиците са рециклирали трудовете на онези преди тях, най-малко пък ви интересува на какво вонят.
Ако някога критиците са имали силата да свалят и издигат писатели, то постепенно са се превърнали в инструмент, а по-късно – в сянка. След 89-та години българските критици заживяват сравнително изолиран живот, затваряйки се в малките си кабинети по университети и държавни учреждения, клатейки си фанатично главата над все същите познати до повръщане произведения; пишейки ли пишейки, преписвайки и цитирайки. Понякога, от година на година, някоя телевизия ги кани да изпълзят от топлата си дупка и да изкажат мнението си по въпроси, нямащи нищо общо с настоящата им работа, като например „От какво се изгърбват децата най-много: 15-килограмовите си раници или от това, че стоят по цял ден на компютъра?“ или „Нарушават ли се правата на детето, когато учителят му го кара да избира между пълен и кратък член?“ Да, славни времена!
А какво става с рецензиите на новите книги, тогава? Слава Богу, че ги има всезнаещите и всеможещите журналисти! Че кат‘ им се пръкне един нов-новеничък автор, че като почнат да го четкат с плитките си познания по литература, да се прехласват театрално и да се смеят така, като че са прекарали детството си заедно – човек място не може да си намери… от срам.
Всеки път, когато попадна на репортаж за нов роман, то водещият, разбираш ли, таман започнал там да чете и не могъл да остави романа, и решил да го прочете докрай, макар, разбираш ли, не било „неговото нещо“, ама нали трябва да се подкрепяме, а и нали са му платили реклама да прави, та усмихва се там и говори врели-некипели. В най-лошия случай, писателят се оказва по-голям невежа от водещия и става направо трагично. Питаш се, този как са го издали, като не може две думи да свърже! Вярно е, че в началото всеки се стеснява от камера, но дори да си носиш някакви там бележки за подсещане, не е престъпление. Професорите също си носят лекциите – те не цедят знанията си от въздуха като някакви машини, че после да я излеят върху студентите си.
Не че пък наглите писатели са за предпочитане. Говоря за „нагли“, не за „уверени“. Защото има разлика между това да си уверен в себе си и това да си самоуверен. Мисля, че имаше една двойка писатели, съпруг и съпруга, дето писали много книги и се скъсаха да се хвалят, пък елементарен правопис не знаеха в Стани богат. Друг пък един, май беше на Сиела отроче, самопокани се в Черешката на тортата тоя господин. Инстаграм модел. Книгите си ги пише, за да си вдига акциите, без особена друга причина. И вика там, че имал високи изисквания към жените. Умна да била, красива да била, не знам си каква – цял ферман от глупотевици. Ако толкоз не може да намери такава жена, да иде в сайта на Хеликон и да прочете някои от коментарите на романа си – там е бъкано с умни жени, пък всяка умна жена е адски привлекателна – двете вървят ръка за ръка. А има ли чувство за хумор – бонобон!
https://writereadbelieve.home.blog/2019/08/09/%d0%ba%d1%80%d0%b8%d1%82%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%ba%d0%be%d0%b8%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%ba%d1%83%d0%b2%d0%b0%d1%82/
Ало, България!
Какво си избрах от „Панаира на книгата”,...
Пурпурен регистър...
Римските пътища в България и съвремените...
Поздрави!
Поздрави
